Вие се намирате в Начало > Новини > Публични финанси > Може ли правителството да контролира инфлацията
- Политическа стабилност
- Публични финанси
- Парична политика
- Регулирани пазари
- Приватизация
- Макроикономическа динамика
Може ли правителството да контролира инфлацията
добавена на 14.12.2007 в категория Политическа стабилност | Публични финанси | Парична политика | Регулирани пазари | Приватизация | Макроикономическа динамика
Трябва да започнем с уточнението, че под инфлация широката публика разбира промяната на индекса на потребителските цени. В тази рамка монетарната политика, създаваща парично предлагане, е само един от факторите, влияещи на цените (т.е. инфлацията, разглеждана по този начин).
И така, защо тази година НСИ отчита висока инфлация, т.е. ръст на цените, надхвърлящ този в еврозоната и повечето страни от региона? И още повече каква може да е реакцията на правителството?
На първо място, потребителската кошница у нас включва значително по-голям дял храни и други стоки от базов характер. Това е така, защото, най-общо казано, българите са бедни, а бедните потребители могат да си позволят задоволяване само на най-основните нужди. Това означава, че от решаващо значение са цените на храните, горивата, транспорта. Още повече в рамките на храните например преобладават евтините продукти - хляб, мляко и т.н. Когато глобалната пазарна конюнктура се промени към по-високи цени на селскостопанските продукти и енергийните източници, каквото и се случи през 2007 г., това в много по-силна степен се отразява върху тези, които потребяват такава "бедняшка" кошница.
Второто, което трябва да се отчете, е натискът върху бизнеса за по-високи инвестиционни разходи през последните години заради въвеждането на европейски (по-високи) изисквания. Доколкото до 2006 г. работеха както фирми, изпълнили в пълна степен тези изисквания, така и такива, които произвеждаха "на доизживяване", и съответно конкуренцията беше по-голяма, от 2007 г. на пазара оперират само тези, които са инвестирали. А това означава, поне в краткосрочен план, по-високи разходи за производство, и то най-вече в производството на храни и напитки. И отново натоварената с храни потребителска кошница доведе до по-силен (от този в някои други страни) ефект в общия индекс на цените.
Еднакво важно е обаче да се отговори на въпроса защо такъв ръст на цените (12.6% на годишна основа) трябва да ни притеснява. Формалната причина е, че той пречи на приемането на България в еврозоната. Но извън това можеше ли да се очаква друго? През 1998 г., първата след въвеждането на борда, ценовото равнище в България беше около 3.3 пъти по-ниско от това в ЕС (тогава 15-те стари членки). В същото време в Унгария цените бяха около 1.6 пъти по-ниски. С други думи, заради неправилната макроикономическа политика и забавените реформи хората обедняха до 1997 г. дотам, че в номинално изражение беше твърде евтино в България - едно евро (тогава германска марка) купуваше много повече местни стоки и услуги тук, отколкото в други страни. Важно е да се разбере, че това огромно разминаване в ценовите равнища не беше причинено от някаква много по-висока ефективност на българските производители тогава. Така че за мислещите макроикономисти още тогава беше ясно, че при успешна икономическа политика, водеща до растеж, вътрешните цени ще започнат да нарастват изпреварващо. Стабилността на цените в дългосрочен план би означавала забавена интеграция на българската икономика в глобалните пазари и свързаната с това персистираща бедност.
Другото, което трябва да отчитаме, е, че потребителските цени растат значително по-бавно, отколкото цените на активите - финансови и реални. Както акциите на българските публични компании, така и недвижимите имоти са поскъпнали неколкократно повече за последните години дори от бензина и хляба.
В такава ситуация донякъде странно звучат препоръките на международни анализатори правителството да изработи и прилага стратегия за намаляване на инфлацията. В действителност по конвенционалното разбиране през последните години правителството провежда антиинфлационна политика - чрез създаването на бюджетен излишък. Централната банка пък многократно въвежда рестрикции за генерирането на кредит от банковата система. В същото време икономиката работи на практика в режим на едностранна евроизация заради валутния борд - така че всякакви проинфлационни политики, девалвиращи местната валута у нас, липсват (в сравнение например с Унгария и Румъния).
Частният сектор обаче може да си прави важни изводи. Първият от тях е, че икономиката вече е в такава степен интегрирана към външните пазари, че всяка промяна на основни цени се пренася почти незабавно. Това ще означава и обратната тенденция - когато например цените на зърнените храни спаднат през следващи години. На второ място, времето на конкурентоспособност, основана на ниски разходи за труд, сигурност и качество, вече е отминало. Предприятията ще трябва да спазват европейските изисквания - наравно със своите конкуренти в други страни, и постепенно ще плащат повече за труд. Всъщност средните заплати за една година са нараснали с над 20%.
добавена на 14.12.2007 в категория Политическа стабилност | Публични финанси | Парична политика | Регулирани пазари | Приватизация | Макроикономическа динамика
Трябва да започнем с уточнението, че под инфлация широката публика разбира промяната на индекса на потребителските цени. В тази рамка монетарната политика, създаваща парично предлагане, е само един от факторите, влияещи на цените (т.е. инфлацията, разглеждана по този начин).
И така, защо тази година НСИ отчита висока инфлация, т.е. ръст на цените, надхвърлящ този в еврозоната и повечето страни от региона? И още повече каква може да е реакцията на правителството?
На първо място, потребителската кошница у нас включва значително по-голям дял храни и други стоки от базов характер. Това е така, защото, най-общо казано, българите са бедни, а бедните потребители могат да си позволят задоволяване само на най-основните нужди. Това означава, че от решаващо значение са цените на храните, горивата, транспорта. Още повече в рамките на храните например преобладават евтините продукти - хляб, мляко и т.н. Когато глобалната пазарна конюнктура се промени към по-високи цени на селскостопанските продукти и енергийните източници, каквото и се случи през 2007 г., това в много по-силна степен се отразява върху тези, които потребяват такава "бедняшка" кошница.
Второто, което трябва да се отчете, е натискът върху бизнеса за по-високи инвестиционни разходи през последните години заради въвеждането на европейски (по-високи) изисквания. Доколкото до 2006 г. работеха както фирми, изпълнили в пълна степен тези изисквания, така и такива, които произвеждаха "на доизживяване", и съответно конкуренцията беше по-голяма, от 2007 г. на пазара оперират само тези, които са инвестирали. А това означава, поне в краткосрочен план, по-високи разходи за производство, и то най-вече в производството на храни и напитки. И отново натоварената с храни потребителска кошница доведе до по-силен (от този в някои други страни) ефект в общия индекс на цените.
Еднакво важно е обаче да се отговори на въпроса защо такъв ръст на цените (12.6% на годишна основа) трябва да ни притеснява. Формалната причина е, че той пречи на приемането на България в еврозоната. Но извън това можеше ли да се очаква друго? През 1998 г., първата след въвеждането на борда, ценовото равнище в България беше около 3.3 пъти по-ниско от това в ЕС (тогава 15-те стари членки). В същото време в Унгария цените бяха около 1.6 пъти по-ниски. С други думи, заради неправилната макроикономическа политика и забавените реформи хората обедняха до 1997 г. дотам, че в номинално изражение беше твърде евтино в България - едно евро (тогава германска марка) купуваше много повече местни стоки и услуги тук, отколкото в други страни. Важно е да се разбере, че това огромно разминаване в ценовите равнища не беше причинено от някаква много по-висока ефективност на българските производители тогава. Така че за мислещите макроикономисти още тогава беше ясно, че при успешна икономическа политика, водеща до растеж, вътрешните цени ще започнат да нарастват изпреварващо. Стабилността на цените в дългосрочен план би означавала забавена интеграция на българската икономика в глобалните пазари и свързаната с това персистираща бедност.
Другото, което трябва да отчитаме, е, че потребителските цени растат значително по-бавно, отколкото цените на активите - финансови и реални. Както акциите на българските публични компании, така и недвижимите имоти са поскъпнали неколкократно повече за последните години дори от бензина и хляба.
В такава ситуация донякъде странно звучат препоръките на международни анализатори правителството да изработи и прилага стратегия за намаляване на инфлацията. В действителност по конвенционалното разбиране през последните години правителството провежда антиинфлационна политика - чрез създаването на бюджетен излишък. Централната банка пък многократно въвежда рестрикции за генерирането на кредит от банковата система. В същото време икономиката работи на практика в режим на едностранна евроизация заради валутния борд - така че всякакви проинфлационни политики, девалвиращи местната валута у нас, липсват (в сравнение например с Унгария и Румъния).
Частният сектор обаче може да си прави важни изводи. Първият от тях е, че икономиката вече е в такава степен интегрирана към външните пазари, че всяка промяна на основни цени се пренася почти незабавно. Това ще означава и обратната тенденция - когато например цените на зърнените храни спаднат през следващи години. На второ място, времето на конкурентоспособност, основана на ниски разходи за труд, сигурност и качество, вече е отминало. Предприятията ще трябва да спазват европейските изисквания - наравно със своите конкуренти в други страни, и постепенно ще плащат повече за труд. Всъщност средните заплати за една година са нараснали с над 20%.
Какво е мнението ви за статията?
0 се съгласиха
0 не са съгласни