- Политическа стабилност
- Публични финанси
- Парична политика
- Регулирани пазари
- Приватизация
- Макроикономическа динамика
Първият масов протест за по-ниски данъци
добавена на 23.05.2008 в категория Политическа стабилност | Публични финанси | Парична политика | Регулирани пазари | Приватизация | Макроикономическа динамика | Политическа стабилност | Публични финанси | Парична политика | Регулирани пазари | Приватизация | Макроикономическа динамика
добавена на 23.05.2008 в категория Политическа стабилност | Публични финанси | Парична политика | Регулирани пазари | Приватизация | Макроикономическа динамика | Политическа стабилност | Публични финанси | Парична политика | Регулирани пазари | Приватизация | Макроикономическа динамика
На пръв поглед не особено ясен като послание и искания, протестът на транспортните фирми може да се окаже с важно място в политическия дебат в България. Това е първият масов организиран протест за по-ниски данъци у нас, а вероятно и в Европейския съюз, когато гледаме най-новата история. Свикнали сме масовите протести да бъдат насочени към повече държавни средства за определени (организирани) групи – фермери, лекари, учители, шофьори. Но едва ли някой си спомня за протест насочен точно към обратното – не искания към парите на другите, а защита на частния доход от данъчното бреме.
Реформите за ниски данъци в България досега са били продукт на елитарен дебат и решения. Дори бизнес секторът с неговите представителства в политическия дебат не е бил особено активен, нито пък радикален в своите искания. Идеите за ниски данъци са били най-чесно защитавани от индивидуални интелектуалци в публичното пространство, и то доскоро смятани за „радикални” и „неортодоксални” икономисти, в това число членове на екипа на Индъстри Уоч.
Тази седмица обаче роди нов феномен и той не може да бъде пропуснат лесно от хроникьорите на нашето съвремие. Масов и организиран протест за по-ниски данъци върху горивата може да се окаже достатъчно стабилна основа за масов и достатъчно организиран натиск за по-ниско данъчно бреме. Хората, които получават заплатите и субсидиите си чрез данъци, иззети от другите, вече не са единствените организирани групи. Нешо повече, политическият елит ще може по-смело да заговори за ниски данъци, като таргетира определен реален електорат.
Протестът на превозвачите правилно се основава на откритието, че цените растат и фискалната политика трябва да се съобразява с това. Дори без да има ясно формулирано искане, все пак това е добра отправна точка за критика към фискалната политика. Инфлацията е монетарен феномен и тя е продукт и манифестация на увеличението на количеството пари (както долари, така и евро) в глобалната икономика. Цените на суровините вследствие нарастват, макар и не едновременно и не с еднакво темпо, като почти няма незасегнат пазар от инфлацията на парите.
Фискалната политика обаче не взима предвид тези факти съвсем коректно. Най-добрият пример е събирането на данък върху добавената стойност. „Добавената стойност” на един портокал расте заедно с нарастването на цените, без обаче портокалът да е станал по-голям или по-ценен за потребителите (в сравнение с други продукти). Същото важи и за 1 литър дизел. ДДС расте с темповете, с които растат цените. Това означава, че правителството ще получи повече постъпления от ДДС, отколкото е било предвидило (ето как се получава фискалният излишък).
Наистина, правителството също ще бъде изправено пред по-високи цени на някои стоки и услуги и това може да послужи като оправдание за по-големите от очакваните постъпления от данъци. Но все пак нека не забравяме какъв е освовният вид разход на правителството – осигуряване на доходите на определени групи. Тези доходи може да растат с темповете на инфлацията без това да изисква значително преизпълнение на бюджета. Реалното увеличение на доходите в бюджетните сфери може да стане само чрез реално увеличение на производителността, или казано по-просто, съкращаване на държавен и квази-държавен персонал.
Ръстът на приходите от ДДС поне донякъде се дължи на по-високи цени на суровините на международните пазари. За това говори и статистиката до март, за който период от годината приходите от ДДС върху вноса растат с около 20%. Чувствителността на потребителите (и избирателите) към косвените данъци – ДДС, акцизи и мита – се изостри в година, когато цените на основни храни и енергоносители растяха по-бързо от техните доходи. Това, разгледано в по-дълъг период, ще бъде отчетено като неголяма загупа на покупателна способност, понеже и доходите нарастват заедно с инфлацията. Но сегашната конюнктура е такава и с това трябва да се съобразява управляващата коалиция. „Социалната” последна година на сегашното правителство може да включва намаление на ДДС, което ще помогне на реалните доходи на всеки.
Намаляването на ставките по преките данъци от настоящето правителство бяха стъпки в правилната посока. Но това не означава, че данъците намаляха като процент от регистрирания доход в икономиката. Днес правителството успява да събира повече пари, като дял от икономиката, в сравнение с времената на високите и прогресивни данъчни скали. Сега е време за редуциране на този дял. Разходите на правителството трябва да се свиват и, ако то съумява да се движи в тази посока, ще са му необходими все по-малък дял от парите на хората.
Били сме свидетели на вдигане на данъчни ставки по конюнктурни причини (точно така беше вдигнат ДДС от 18 на 22 процента през 1996 г.) Сега конкюнктурата изисква точно обратното – намаление на данъка. Ако ДДС бъде върнат на „оригиналните” за България 18%, бюджетът ще получи около 1 млрд. лв. догодина при най-консервативните прогнози за реакцията на потреблението. Това е около 1.5% от БВП, значително по-малко от преизпълнението на бюджета. Може да се мисли и за по-смело редуциране данъка без това да доведе по някаква фискална нестабилност. Това би било по-социална политика от което и да е раздаване на пари на избрани „социални” групи.
Реформите за ниски данъци в България досега са били продукт на елитарен дебат и решения. Дори бизнес секторът с неговите представителства в политическия дебат не е бил особено активен, нито пък радикален в своите искания. Идеите за ниски данъци са били най-чесно защитавани от индивидуални интелектуалци в публичното пространство, и то доскоро смятани за „радикални” и „неортодоксални” икономисти, в това число членове на екипа на Индъстри Уоч.
Тази седмица обаче роди нов феномен и той не може да бъде пропуснат лесно от хроникьорите на нашето съвремие. Масов и организиран протест за по-ниски данъци върху горивата може да се окаже достатъчно стабилна основа за масов и достатъчно организиран натиск за по-ниско данъчно бреме. Хората, които получават заплатите и субсидиите си чрез данъци, иззети от другите, вече не са единствените организирани групи. Нешо повече, политическият елит ще може по-смело да заговори за ниски данъци, като таргетира определен реален електорат.
Протестът на превозвачите правилно се основава на откритието, че цените растат и фискалната политика трябва да се съобразява с това. Дори без да има ясно формулирано искане, все пак това е добра отправна точка за критика към фискалната политика. Инфлацията е монетарен феномен и тя е продукт и манифестация на увеличението на количеството пари (както долари, така и евро) в глобалната икономика. Цените на суровините вследствие нарастват, макар и не едновременно и не с еднакво темпо, като почти няма незасегнат пазар от инфлацията на парите.
Фискалната политика обаче не взима предвид тези факти съвсем коректно. Най-добрият пример е събирането на данък върху добавената стойност. „Добавената стойност” на един портокал расте заедно с нарастването на цените, без обаче портокалът да е станал по-голям или по-ценен за потребителите (в сравнение с други продукти). Същото важи и за 1 литър дизел. ДДС расте с темповете, с които растат цените. Това означава, че правителството ще получи повече постъпления от ДДС, отколкото е било предвидило (ето как се получава фискалният излишък).
Наистина, правителството също ще бъде изправено пред по-високи цени на някои стоки и услуги и това може да послужи като оправдание за по-големите от очакваните постъпления от данъци. Но все пак нека не забравяме какъв е освовният вид разход на правителството – осигуряване на доходите на определени групи. Тези доходи може да растат с темповете на инфлацията без това да изисква значително преизпълнение на бюджета. Реалното увеличение на доходите в бюджетните сфери може да стане само чрез реално увеличение на производителността, или казано по-просто, съкращаване на държавен и квази-държавен персонал.
Ръстът на приходите от ДДС поне донякъде се дължи на по-високи цени на суровините на международните пазари. За това говори и статистиката до март, за който период от годината приходите от ДДС върху вноса растат с около 20%. Чувствителността на потребителите (и избирателите) към косвените данъци – ДДС, акцизи и мита – се изостри в година, когато цените на основни храни и енергоносители растяха по-бързо от техните доходи. Това, разгледано в по-дълъг период, ще бъде отчетено като неголяма загупа на покупателна способност, понеже и доходите нарастват заедно с инфлацията. Но сегашната конюнктура е такава и с това трябва да се съобразява управляващата коалиция. „Социалната” последна година на сегашното правителство може да включва намаление на ДДС, което ще помогне на реалните доходи на всеки.
Намаляването на ставките по преките данъци от настоящето правителство бяха стъпки в правилната посока. Но това не означава, че данъците намаляха като процент от регистрирания доход в икономиката. Днес правителството успява да събира повече пари, като дял от икономиката, в сравнение с времената на високите и прогресивни данъчни скали. Сега е време за редуциране на този дял. Разходите на правителството трябва да се свиват и, ако то съумява да се движи в тази посока, ще са му необходими все по-малък дял от парите на хората.
Били сме свидетели на вдигане на данъчни ставки по конюнктурни причини (точно така беше вдигнат ДДС от 18 на 22 процента през 1996 г.) Сега конкюнктурата изисква точно обратното – намаление на данъка. Ако ДДС бъде върнат на „оригиналните” за България 18%, бюджетът ще получи около 1 млрд. лв. догодина при най-консервативните прогнози за реакцията на потреблението. Това е около 1.5% от БВП, значително по-малко от преизпълнението на бюджета. Може да се мисли и за по-смело редуциране данъка без това да доведе по някаква фискална нестабилност. Това би било по-социална политика от което и да е раздаване на пари на избрани „социални” групи.
Какво е мнението ви за статията?
0 се съгласиха
0 не са съгласни