- Политическа стабилност
- Публични финанси
- Парична политика
- Регулирани пазари
- Приватизация
- Макроикономическа динамика
Икономикс на забавачниците
добавена на 08.02.2008 в категория Политическа стабилност | Публични финанси | Парична политика | Регулирани пазари | Приватизация | Макроикономическа динамика
добавена на 08.02.2008 в категория Политическа стабилност | Публични финанси | Парична политика | Регулирани пазари | Приватизация | Макроикономическа динамика
Новата електронна система за записване на децата в детските градини в София, чийто замисъл беше да облекчи родителите и да въведе относително обективен и прозрачен принцип на класиране на децата, се провали на старта. Това предизвика широк обществен отзвук и отново извади на дневен ред основния проблем - дефицит на места в детските заведения. Поради характера на проблема е повече от ясно, че неговото разрешаване няма как да се намери с въвеждането на (макар и удобна и прозрачна) електронна лотария. Построяването на няколко нови общински градини може временно да облекчи положението, но в дългосрочен план също не предлага решение.
От икономическа гледна точка оправданията за намесата на държавата/общината на пазара на образователни услуги обикновено се групират в две категории - наличие на пазарни несъвършенства и необходимост от преразпределение. Най-често срещаният аргумент в полза на подобна намеса се основава на разбирането, че инвестициите в ранното развитие на децата имат значителни и дълготрайни последици за последващата им житейска реализация и развитие, а оттам могат да донесат ползи за цялото общество. Тъй като тези ползи не са само за конкретното дете (и неговите родители), то държавата се намесва, за да покрие недостига на или невъзможността/нежеланието за инвестиции от страна на родителите. От гледна точка на преразпределителния аргумент намесата на държавата се оправдава с осигуряването на "равен достъп", т.е., за да се гарантира, че достъпът до образователните услуги (в случая на забавачниците) не е обвързан с дохода на родителите. В същото време се предполага, че за да бъде ефективна, подобна намеса на държавата би трябвало да генерира повече ползи, отколкото разходи. Защото в крайна сметка разходите се понасят пак от обществото - чрез данъците.
Проблемът с недостига на места в детските градини в повечето големи градове не е толкова демографски и/или инфраструктурен. Той до голяма степен се поражда именно от модела на регулиране на този вид услуга. В момента схемата за публично субсидиране на детските градини създава изкривяващи стимули както за търсенето, така и за предлагането. Пазарът е сегментиран в двете крайности - скъпи частни детски градини и много евтини държавни/общински детски заведения. В същото време не е налице обективен механизъм за измерване на качеството на предлаганата услуга. Поради недостатъчно качествена информация, която да предопредели избора на детско заведение, основен "двигател" на този избор си остава цената. В такава ситуация е логично насочване на основното търсене към по-евтиния сегмент, дори от страна на родители с по-големи финансови възможности. При сегашната система предвид високите капиталови разходи, които имат частните детски градини, дори облекчаването на формалните входни бариери и появата на повече пазарни участници не би довело до такова намаление на цените им, че те да станат конкурентни на субсидираните цени на държавните/общинските детски градини.
Реформирането на сегашния модел предполага намирането на отговор на два въпроса. Първо, доколко по-ефективно е публичната субсидия да се насочва пряко към осигуряване на конкретното благо или да се предоставя на родителите под формата на касов трансфер? Второ, ако все пак субсидията е обвързана с осигуряването на конкретна услуга (грижи в детска градина), трябва ли държавата/общината да се стреми да осигурява директно и преобладаващо тази услуга или е по-подходящо да бъде изработен механизъм за намаляване на разходите за ползването на услугите на частни детски градини?
Едно от възможните решения е предоставянето на ваучери на родителите, с които те да заплащат за ползване на услугата на избрана от тях детска градина (държавна или частна). Това би означавало субсидиране на част от цената и на частните градини, т.е. те биха станали относително по-конкурентни и биха акумулирали част от търсенето. Това от своя страна би стимулирало частните инвестиции в нови детски градини. Възможно е подобна система да стимулира и инвестиции в детски градини от страна на по-големи работодатели - подобна практика има в много страни и тя си има своите предимства както от гледна точка на работодателите, така и на родителите. В крайна сметка би се възстановила и справедливостта за родителите, които поради недостиг на места в общински/държавни детски градини се принуждават да записват децата си в частни - в момента те понасят двоен разход, като веднъж чрез данъците си плащат за субсидирането на публичните детските градини, които не ползват, и втори път плащат висока такса за частната детска градина.
От икономическа гледна точка оправданията за намесата на държавата/общината на пазара на образователни услуги обикновено се групират в две категории - наличие на пазарни несъвършенства и необходимост от преразпределение. Най-често срещаният аргумент в полза на подобна намеса се основава на разбирането, че инвестициите в ранното развитие на децата имат значителни и дълготрайни последици за последващата им житейска реализация и развитие, а оттам могат да донесат ползи за цялото общество. Тъй като тези ползи не са само за конкретното дете (и неговите родители), то държавата се намесва, за да покрие недостига на или невъзможността/нежеланието за инвестиции от страна на родителите. От гледна точка на преразпределителния аргумент намесата на държавата се оправдава с осигуряването на "равен достъп", т.е., за да се гарантира, че достъпът до образователните услуги (в случая на забавачниците) не е обвързан с дохода на родителите. В същото време се предполага, че за да бъде ефективна, подобна намеса на държавата би трябвало да генерира повече ползи, отколкото разходи. Защото в крайна сметка разходите се понасят пак от обществото - чрез данъците.
Проблемът с недостига на места в детските градини в повечето големи градове не е толкова демографски и/или инфраструктурен. Той до голяма степен се поражда именно от модела на регулиране на този вид услуга. В момента схемата за публично субсидиране на детските градини създава изкривяващи стимули както за търсенето, така и за предлагането. Пазарът е сегментиран в двете крайности - скъпи частни детски градини и много евтини държавни/общински детски заведения. В същото време не е налице обективен механизъм за измерване на качеството на предлаганата услуга. Поради недостатъчно качествена информация, която да предопредели избора на детско заведение, основен "двигател" на този избор си остава цената. В такава ситуация е логично насочване на основното търсене към по-евтиния сегмент, дори от страна на родители с по-големи финансови възможности. При сегашната система предвид високите капиталови разходи, които имат частните детски градини, дори облекчаването на формалните входни бариери и появата на повече пазарни участници не би довело до такова намаление на цените им, че те да станат конкурентни на субсидираните цени на държавните/общинските детски градини.
Реформирането на сегашния модел предполага намирането на отговор на два въпроса. Първо, доколко по-ефективно е публичната субсидия да се насочва пряко към осигуряване на конкретното благо или да се предоставя на родителите под формата на касов трансфер? Второ, ако все пак субсидията е обвързана с осигуряването на конкретна услуга (грижи в детска градина), трябва ли държавата/общината да се стреми да осигурява директно и преобладаващо тази услуга или е по-подходящо да бъде изработен механизъм за намаляване на разходите за ползването на услугите на частни детски градини?
Едно от възможните решения е предоставянето на ваучери на родителите, с които те да заплащат за ползване на услугата на избрана от тях детска градина (държавна или частна). Това би означавало субсидиране на част от цената и на частните градини, т.е. те биха станали относително по-конкурентни и биха акумулирали част от търсенето. Това от своя страна би стимулирало частните инвестиции в нови детски градини. Възможно е подобна система да стимулира и инвестиции в детски градини от страна на по-големи работодатели - подобна практика има в много страни и тя си има своите предимства както от гледна точка на работодателите, така и на родителите. В крайна сметка би се възстановила и справедливостта за родителите, които поради недостиг на места в общински/държавни детски градини се принуждават да записват децата си в частни - в момента те понасят двоен разход, като веднъж чрез данъците си плащат за субсидирането на публичните детските градини, които не ползват, и втори път плащат висока такса за частната детска градина.
Какво е мнението ви за статията?
0 се съгласиха
0 не са съгласни