Вие се намирате в Начало > Новини > Приватизация > Проблем ли е външният дълг за българската икономика в момента
- Политическа стабилност
- Публични финанси
- Парична политика
- Регулирани пазари
- Приватизация
- Макроикономическа динамика
Проблем ли е външният дълг за българската икономика в момента
добавена на 15.12.2008 в категория Политическа стабилност | Публични финанси | Парична политика | Регулирани пазари | Приватизация | Макроикономическа динамика
добавена на 15.12.2008 в категория Политическа стабилност | Публични финанси | Парична политика | Регулирани пазари | Приватизация | Макроикономическа динамика
Разбира се, всеки дълг носи риск за длъжника. За разлика от капитала набран от собствениците, заемният капитал трябва да се върне в определен срок и то изцяло (плюс лихви). В подобна рамка както частните компании, така и правителствата се стремят да не задлъжняват повече, отколкото могат да си позволят да изплащат в бъдеще, ако желаят да запазят доверието на пазара. Развитието на кризата показа, че играчите с най-висок дълг пострадаха най-силно.
Ако трябва да се с макроикономически подход, проблемът в една страна може да е както частният, така и публичният дълг. Едно правителство с голямо дългово бреме носи риск от бъдещо повишаване на данъците, национализация или парична инфлация – все действия, разрушаващи капитала и благосъстоянието в дългосрочен план. Неслучайно бюджетния дефицит и публичния дълг са сред критериите за членство е еврозоната. За България обаче по всеобщо съгласие не може да се твърди, че има проблем с държавния дълг. Още повече, към октомври тази година общият размер на дълга се покрива от фискалния резерв – с други думи, българското правителство няма дълг.
Частният дълг, който е относително разбираем проблем за отделния играч – домакинство или компания – създава индиректни макроикономически въздействия. Така например, излизането от пазара (фалита) на някои играчи, които са имали неблагоразумието да задлъжнеят твърде много, може да се смята за оздравяващ и полезен процес. Има обаче широк консенсус, че обща висока задлъжнялост (и ниска степен на спестяване) не може да е устойчива в дългосрочен план. Първо, масово неплащане на дълговете води до разпад на доверието, а ако и банковият сектор не може да поеме загубите, накрая пак данъкоплатеца ще трябва да плати сметката. С други думи, има риск от национализация на загубите, което ни връща в случая на големия размер на публичния дълг. На второ място, не толкова катастрофичният сценарий е свързан с нуждата от свиване на инвестициите и потреблението в бъдещ период. Всеки дълг е консумиране на чуждо спестяване, с други думи – в бъдеще ще трябва да заделиш от приходите си, за да върнеш стойността на миналото потребление. Така ако притокът на капитал към бизнеса и домакинствата спадне под нивото на разходите по обслужване на старите задължения, в бъдеще ще има по-ниска икономическа активност.
Мнозина анализатори използват за водещ индикатор „външния дълг” на една икономика. Още по-често срещан термин е „външни дисбаланси”. За България сега основен риск в рамките на този модел е нарасналата през последните години външна задлъжнялост и дефицита по текущата сметка (последният – като следствие от първото). Към септември 2008 г. размерът на дълга достига 35,6 млрд. евро, при 28,9 млрд. евро в края на 2007 г. и 20,7 млрд. евро в края на 2006 г. Ако изключим публичния дълг от 2,7 млрд. евро, над 1/3 са заемите в реалния сектор, както и вътрешнофирмените заеми, които на практика могат да се разглеждат като пряка инвестиция. Около 27% от дълга е в търговските банки.
Теоретично най-лошият сценарий е спиране на потока нови заеми към българската икономика, и съответно – проблем с погасяването на съществуващите заеми. Трябва да си отговорим на два въпроса:
- Възможно и вероятно ли е компании-майки да предизвикат финансови затруднения или дори фалит на дъщерните си компании в България?
- Рационално ли е големите европейски банки да рискуват близо 8 млрд. лв. собствен капитал в притежаваните от тях банки в България, за да „изтеглят” спешно ликвидност от около 4 млрд. лева, при на практика неограничено рефинансиране от ЕЦБ?
Непосредствената нужда от финансиране според нас се отнася основно до дълга на реалния сектор. Разходите по обслужването му ще са около 1,5-1,6 млрд. евро през 2009 г., или около 12-15 % от очакваните инвестиции в основен капитал за следващата година. С други думи, при липса на ново външно финансиране и при запазване на текущите разходи, икономиката ще свие инвестициите в дълготрайни активи с до 15% спрямо очакваното към момента. При ръст от над 30% в реално изражение за последната година, такъв спад ще има умерен негативен общ ефект.
Ако погледнем исторически, бремето на дълга в момента е по-ниско от това през 1999 г. – както измерено спрямо БВП, така и спрямо вътрешните спестявания. Тогава монетарната стабилност бе запазена, а следващото десетилетие бе на рекорден икономически растеж.
Ако трябва да се с макроикономически подход, проблемът в една страна може да е както частният, така и публичният дълг. Едно правителство с голямо дългово бреме носи риск от бъдещо повишаване на данъците, национализация или парична инфлация – все действия, разрушаващи капитала и благосъстоянието в дългосрочен план. Неслучайно бюджетния дефицит и публичния дълг са сред критериите за членство е еврозоната. За България обаче по всеобщо съгласие не може да се твърди, че има проблем с държавния дълг. Още повече, към октомври тази година общият размер на дълга се покрива от фискалния резерв – с други думи, българското правителство няма дълг.
Частният дълг, който е относително разбираем проблем за отделния играч – домакинство или компания – създава индиректни макроикономически въздействия. Така например, излизането от пазара (фалита) на някои играчи, които са имали неблагоразумието да задлъжнеят твърде много, може да се смята за оздравяващ и полезен процес. Има обаче широк консенсус, че обща висока задлъжнялост (и ниска степен на спестяване) не може да е устойчива в дългосрочен план. Първо, масово неплащане на дълговете води до разпад на доверието, а ако и банковият сектор не може да поеме загубите, накрая пак данъкоплатеца ще трябва да плати сметката. С други думи, има риск от национализация на загубите, което ни връща в случая на големия размер на публичния дълг. На второ място, не толкова катастрофичният сценарий е свързан с нуждата от свиване на инвестициите и потреблението в бъдещ период. Всеки дълг е консумиране на чуждо спестяване, с други думи – в бъдеще ще трябва да заделиш от приходите си, за да върнеш стойността на миналото потребление. Така ако притокът на капитал към бизнеса и домакинствата спадне под нивото на разходите по обслужване на старите задължения, в бъдеще ще има по-ниска икономическа активност.
Мнозина анализатори използват за водещ индикатор „външния дълг” на една икономика. Още по-често срещан термин е „външни дисбаланси”. За България сега основен риск в рамките на този модел е нарасналата през последните години външна задлъжнялост и дефицита по текущата сметка (последният – като следствие от първото). Към септември 2008 г. размерът на дълга достига 35,6 млрд. евро, при 28,9 млрд. евро в края на 2007 г. и 20,7 млрд. евро в края на 2006 г. Ако изключим публичния дълг от 2,7 млрд. евро, над 1/3 са заемите в реалния сектор, както и вътрешнофирмените заеми, които на практика могат да се разглеждат като пряка инвестиция. Около 27% от дълга е в търговските банки.
Теоретично най-лошият сценарий е спиране на потока нови заеми към българската икономика, и съответно – проблем с погасяването на съществуващите заеми. Трябва да си отговорим на два въпроса:
- Възможно и вероятно ли е компании-майки да предизвикат финансови затруднения или дори фалит на дъщерните си компании в България?
- Рационално ли е големите европейски банки да рискуват близо 8 млрд. лв. собствен капитал в притежаваните от тях банки в България, за да „изтеглят” спешно ликвидност от около 4 млрд. лева, при на практика неограничено рефинансиране от ЕЦБ?
Непосредствената нужда от финансиране според нас се отнася основно до дълга на реалния сектор. Разходите по обслужването му ще са около 1,5-1,6 млрд. евро през 2009 г., или около 12-15 % от очакваните инвестиции в основен капитал за следващата година. С други думи, при липса на ново външно финансиране и при запазване на текущите разходи, икономиката ще свие инвестициите в дълготрайни активи с до 15% спрямо очакваното към момента. При ръст от над 30% в реално изражение за последната година, такъв спад ще има умерен негативен общ ефект.
Ако погледнем исторически, бремето на дълга в момента е по-ниско от това през 1999 г. – както измерено спрямо БВП, така и спрямо вътрешните спестявания. Тогава монетарната стабилност бе запазена, а следващото десетилетие бе на рекорден икономически растеж.
Какво е мнението ви за статията?
0 се съгласиха
0 не са съгласни