- Политическа стабилност
- Публични финанси
- Парична политика
- Регулирани пазари
- Приватизация
- Макроикономическа динамика
Не е време за кейнсианство
добавена на 28.11.2008 в категория Политическа стабилност | Публични финанси | Парична политика | Регулирани пазари | Приватизация | Макроикономическа динамика
добавена на 28.11.2008 в категория Политическа стабилност | Публични финанси | Парична политика | Регулирани пазари | Приватизация | Макроикономическа динамика
Последните данни за пазара на труда на НСИ показаха, че броят на заетите вече надхвърля 3.4 млн. души. Ръстът на заетостта се запазва на около 120 хиляди работни места годишно. Данните се отнасят за годината до септември – време, което днес вече наричаме „предкризисно”. Паралелно с тези данни се появиха първите прогнози за увеличение на безработицата през 2009 г. в следствие на очкавани съкращения в така наречения „реален сектор”. Прогнозите бяха първо изречени от официални трибуни – като министерството на труда и социалната политика, и след това потвърдени от работодателски сдружения. Самата коректност на прогнозите е невъзможно да бъде доказана. Ако не се сбъднат, авторите на прогнозите ще отбележат „непредвидена промяна в конюнктурата” и „фактори извън модела”, а може и нищо да не отбележат, понеже ще са заети с прогнозите за 2010 г. Ако обаче се сбъднат (без да е ясно, че събитията се сбъдват точно поради причините, които сега стоят в обясненията за бъдещо увеличение на безработните), тогава ще се наложи да слушаме поне една седмица за това в телевизионните новини.
Според нас по-важният въпрос е не дали прогнозата за увеличена безработица ще се сбъдне, а по-скоро какви ще са политическите рискове от широк консенсус около тези прогнози. Заплахата от нови редици безработни традиционно е значим проблем за политиците (и сякаш само за тях). Независимо от очакваното количество безработни, този проблем винаги заема водещо мясно в приоритетите за нови политики. Нека все пак уточним за какъв размер нова безработица става въпрос. При официални очаквания за безработица от 7%, увеличението на броя на безработните би следвало да е под 45 хиляди души. Много или малко е това от макроикономическа гледна точка? Средногодишната заетост в България е над 3.33 млнд души. От тях заети в частния неаграрен сектор са близо ¾ или 2.44 млн. души.
В тази част на стопанството – по наши изчисления – годишно поне 400 хиляди души сменят позициите си, работодателите си и в много случаи дори индустриите. Това „преливане” на работници е важен процес в подкрепа на конкурентния натиск и ръстът на реалната производителност. Средно погледнат, ръстът на производителността остава положителен през последните години (виж графика 2). Голяма част от тези хора поне за известно време остават без работа, в междинния период на смяна на работодателите има и по-продължнителни фази на търсене на работа. Новите безработни според очакванията ще бъдат малко над 1% от общия брой на работната сила и малко над 10% от броя на хората в „оборота на работни места”.
Тези числа са относително незначителни от макроикономическа гледна точка. Но от политическа гледна точка те представляват страх от загуба на гласоподаватели. Може ли да направи нещо държавата, когато в структурата на заетостта тя е отговорна за под 20% от заетостта (виж графика 1 за разпределението между бюджетна сфера и държавни производства)? Кейнсианците предлагат подход, при който увеличените публични разходи ще стимулират търсенето на редица стоки и услуги и оттам ще запазят заетостта в някои „структуроопределящи” сектори. Обществените поръчки – все по-често ще чуваме – ще са спасителният пояс за всички от текстила до строителството. Ако сумираме очакванията за съкращения в отделните сектори (поне така, както са обявени от техните гилдии), числото ще надвишава значително прогнозираното от правителството. Безработицата за пореден път влиза в ролята си на аргумент за държавна подкрепа за избрани играчи. Сега, когато кейнианството буквално възкръсва, политиците ще могат да развържат кесиите много по-лесно, с далеч по-малко забележки за ползите от публичните разходи. Нали в крайна сметка спасяват икономиката от кризата.
Това е лош момент за инвестиционния климат в Европа и България. Политическият риск от увеличаване на публичните разходи нараства. Държавното бреме върху частния сектор остава значимо, а в подобни моменти се разделяме с малкото надежда за неговото намаляване. Възможни са и по-негативни сценарии пред фискална политика, които няма да са продукт на световната криза (както ще ни убеждават по-умелите в ПР политици), а решение на местните управляващи.
Според нас по-важният въпрос е не дали прогнозата за увеличена безработица ще се сбъдне, а по-скоро какви ще са политическите рискове от широк консенсус около тези прогнози. Заплахата от нови редици безработни традиционно е значим проблем за политиците (и сякаш само за тях). Независимо от очакваното количество безработни, този проблем винаги заема водещо мясно в приоритетите за нови политики. Нека все пак уточним за какъв размер нова безработица става въпрос. При официални очаквания за безработица от 7%, увеличението на броя на безработните би следвало да е под 45 хиляди души. Много или малко е това от макроикономическа гледна точка? Средногодишната заетост в България е над 3.33 млнд души. От тях заети в частния неаграрен сектор са близо ¾ или 2.44 млн. души.
В тази част на стопанството – по наши изчисления – годишно поне 400 хиляди души сменят позициите си, работодателите си и в много случаи дори индустриите. Това „преливане” на работници е важен процес в подкрепа на конкурентния натиск и ръстът на реалната производителност. Средно погледнат, ръстът на производителността остава положителен през последните години (виж графика 2). Голяма част от тези хора поне за известно време остават без работа, в междинния период на смяна на работодателите има и по-продължнителни фази на търсене на работа. Новите безработни според очакванията ще бъдат малко над 1% от общия брой на работната сила и малко над 10% от броя на хората в „оборота на работни места”.
Тези числа са относително незначителни от макроикономическа гледна точка. Но от политическа гледна точка те представляват страх от загуба на гласоподаватели. Може ли да направи нещо държавата, когато в структурата на заетостта тя е отговорна за под 20% от заетостта (виж графика 1 за разпределението между бюджетна сфера и държавни производства)? Кейнсианците предлагат подход, при който увеличените публични разходи ще стимулират търсенето на редица стоки и услуги и оттам ще запазят заетостта в някои „структуроопределящи” сектори. Обществените поръчки – все по-често ще чуваме – ще са спасителният пояс за всички от текстила до строителството. Ако сумираме очакванията за съкращения в отделните сектори (поне така, както са обявени от техните гилдии), числото ще надвишава значително прогнозираното от правителството. Безработицата за пореден път влиза в ролята си на аргумент за държавна подкрепа за избрани играчи. Сега, когато кейнианството буквално възкръсва, политиците ще могат да развържат кесиите много по-лесно, с далеч по-малко забележки за ползите от публичните разходи. Нали в крайна сметка спасяват икономиката от кризата.
Това е лош момент за инвестиционния климат в Европа и България. Политическият риск от увеличаване на публичните разходи нараства. Държавното бреме върху частния сектор остава значимо, а в подобни моменти се разделяме с малкото надежда за неговото намаляване. Възможни са и по-негативни сценарии пред фискална политика, които няма да са продукт на световната криза (както ще ни убеждават по-умелите в ПР политици), а решение на местните управляващи.
Какво е мнението ви за статията?
0 се съгласиха
0 не са съгласни